Зимната приказка, която ме промени

Зимната приказка, която ме промени

Александра Попова

(Български Младежки Форум)

На 15 февруари тръгнах към Румъния с шепа непознати и още толкова предубеждения. Проектът се проведе, благодарение на Еразъм+, а темата беше първа помощ. Бях чувала хубави неща за тези проекти, но отдавна не бях пътувала и като че ли споменът беше избледнял. Уви, това, което ме посрещна там, надхвърли всички мои очаквания и ме изстреля толкова нависоко, че седмица по-късно още летя. Не вярвах, че ще открия своето второ семейство там, не вярвах, че ще срещна хора, пълни с доброта и усмивки, които ще те посрещнат, ще те прегърнат и ще ти сипят някоя от своите традиционни напитки.

Това, което ме очакваше там трудно може да се побере в статия. Наборът ми от думи вероятно е твърде беден, но вярвам, че дори книга не би ми стигнала. Всеки ден, от сутрин до вечер бяхме заети с най-различни дейности, като най-много се бяхме съсредоточили върху тийм-билдинг-а и медицинските сесии. Организацията беше повече от перфектна, а разбирането, с което откликваха на всяка наша нужда, колкото и безумна да бе тя, беше достойно за поклон. Всеки един от румънските организатори бе вложил душа и сърце във всичко- от изработването на постер и клип, до всяка малка и голяма задача, която изпълняваха редом с нас. Ние, от друга страна, разделени поне в 6 различни екипа на ден, бяхме принудени да се адаптираме към хора, обстоятелства и изисквания, като извличахме най-доброто от себе си, сякаш е за последно. Или поне аз така направих. И за секунда не съжалих, че съм задвижила всяка молекула в тялото си и съм насочила цялата си енергия към тези, на пръв поглед, нищожни задачи.

В последните дни осъзнах, че това, което получаваме в замяна е толкова грандиозно, че ще остане за цял живот. На една от сесиите, имахме задача да напишем 4 неща, без които не можем да живеем и по степен на важност трябваше да скъсаме листчетата. На мен последна ми остана любовта…. Но в края на сесията 50 души станахме, прегърнахме се и заплакахме като малки деца. Откровено, това беше един от най-красивите моменти в живота ми, чувствах се, сякаш съм била там цял живот. Осъзнах, че преди всичко на този свят, идва любовта. Дори предубежденията бледнеят пред това, което е способна да направи обичта с теб, когато откриеш, че седиш в стая с 50 всеотдайни, красиви същества, готови да творят, да помагат и ДА ОБИЧАТ. Урокът, който научих от там и чувствата, които изпитах са незаменими и неописуеми, но накратко мога само да кажа, че това изживяване беше най-голямата награда в живота ми, но и най-голямото разочарование… защото свърши. Десет дни отлетяха неусетно и една сутрин просто се събудих (ако въобще съм заспивала тази вечер) с куфар в ръка, прегръщайки най-ценните приятели, които създадох по време на малкото ни приключение. Няма да лъжа, беше изключително трудно да оставя всичко това, ковто тепърва бе започнало, но дълбоко в себе си знаех, че не е приключило завинаги. Докато траеше онази прочувствена групова прегръдка усетих, че много от нас са свързани по един по-специален начин, който изисква повторна среща рано или късно. И все още вярвам – не е възможно да не са до мен… вярвам, че ще видя поне някои от тях, ще им благодаря и ще пеем цяла нощ.

Дотогава мога само да благодаря на „Еразъм+“, за това, че освен че ме научиха как да спасявам чужди животи, ме научиха как да спася и себе си. Разбрах много за самата мен, както и за всички останали и с нетърпение очаквам да ги видя отново. Благодаря също и на прекрасния ми отбор, с които бяхме неотлъчно заедно, помагахме си и се разбирахме, а спомените, които създадохме си имат специално място в сърцето ми завинаги.

София,

28.02.2018